​             Събуди се малко преди да звънне алармата за ставане.

- И да си облечеш най-официалната рокля! Онази дизайнерската. От твоята приятелка – поръча бащата.

- Ама не искам да ходя при президента! – заопъва се малката.

- Ще ходиш! Това е голяма чест. Щом те канят на такова място, не пропускаш възможност. – продължи той.

- Добре де, какво ще си говорим? – недоумяваше тя. – И на всичкото отгоре трябва да преспиваме две нощи в онази резиденция!

- Ще си говорим за страната, за неговата работа ще го разпитваш, ще се учиш. Не е толкова трудно. Ще видиш, че ще ти стане интересно.

- Ох, хич не звучи интересно... – проплака дъщерята. – Нямам твоите амбиции за величие.

- Кой ти говори за величие? Човекът ни покани за уикенда. Хайде, побързай, колата ни чака вече. Сестра ти и майка ти са готови.

След малко вече пътуваха към резиденцията в служебната кола. Тя седеше нацупена между сестра си и майка си и буйстваше вътрешно. Облечена в божествено красивата рокля и в неудобните обувки, се чувстваше адски чужда на себе си и се потеше зверски. Погледна първо към майка си, после към сестра си. Двете се возеха кротко, в мълчание, изглеждаха като дървени кубчета, наредени в пластмасова кутия. Баща й отпред пушеше и тихо си говореше с шофьора. Идеше й да им се разкрещи да се опомнят, да спрат с това механично угаждане на политически властните, да ги събуди от угодническото държание и примиреност. Но не го направи, никой нямаше да я чуе. Тя беше същата като тях. Слушаше и изпълняваше. Въпреки вътрешното аз, което винаги бръщолевеше в противоречие на световния ред и възприетата нормалност.

Стигнаха. Пред резиденцията ги чакаше президентската двойка. Отдалече момичето забеляза ярката, червена рокля на госпожата, която като светлоотразител я блъсна в слепоочието. Президентът беше по светлосиня риза и бял, небрежно намачкан ленен панталон. „Слава Богу, един нормален в тази лудница” – помисли си момичето.

Слязоха от колата. Усети мокрите от напрежение подмишници и изтръпналите пръсти на ръцете си, и като в транс, провлачено изрече:

- Здрастииии, как сте?

Баща й втрещено я погледна. Жената на президента се стъписа от липсата на обноски и устата й замръзна в „О”, без да каже нищо. Майка й и сестра й започнаха да любезничат в опит да замаскират неудобната пауза.

​Президентът я погледна и й смигна ухилено.

- Една кайсиева?

- Ъ... какво?

- Кайсиева ракийка ще пиеш ли? – попита я пак той.

​И докато се усети, двамата вече ядяха доматена салата и пиеха кайсиева ракия. Останалите от семейството и първата дама бяха изчезнали някъде. А те си говореха за концерта на Depeche mode и предстоящия на Роби Уилямс във Виена. Уговориха се да си купят билети във вип зоната, все пак той нали е президент. Обсъдиха семейство Тръмп, Макрон и жена му, която била в страхотна форма, министър-председателя на Сърбия и паметника пред НДК.

​На втората чашка вече дискутираха покупките на Жозе Моуриньо в Юнайтед и каква трябва да бъде тактиката му за предстоящия сезон, за да са фаворити за спечелването на титлата в Англия.

​Като поднесоха лаврака с бяло вино, момичето и президентът вече се смееха от сърце. Котката Фифи мяукаше щастливо в краката им, а говорещият папагал свиркаше мелодийката от рекламата за памперси на бебета. В другия край на масата майка й, сестра й и госпожата обсъждаха изискани диети. Баща й разглеждаше ловните трофеи на президента в съседната стая.

​Момичето реши, че преди да започне десерта – прекрасно шоколадово суфле с топка сладолед, трябва да отиде до тоалетната.

​След часове установи, че се е разкарвала със загащена отзад рокля. Освен това, с розов етикет, залепен от последното химическо чистене.

​

​Алармата на телефона иззвъня силно. Момичето прекъсна мислите си. Беше време за работа в пpезидентството.